Истории като тази с "нашия" актьор, излязъл на сцената на Оскарите с българско знаме, помага да разберем какво се случва с националната идентичност през последните три десетилетия. Размисли на проф. Ивайло Дичев за Dw.com
Няма да обсъждам скромната роля на нашия сънародник в наградения с Оскар филм или пък репликата, с която неговият герой-руснак поръчва водка. Ще пропусна и интервюто, в което актьорът изказва мисли, противоречащи на либерално-хуманистичния смисъл на „Зелената книга“. Затова пък символичното му завръщане в родината беше много трогателно - след перипетиите в годините на комунизма, след мъките на емиграцията, накрая той се завърна с ореола на победител.
По-важно е да разберем какво се случва с националната идентичност през последните три десетилетия. За първи път си дадох сметка за промяната благодарение на прекрасния сръбски филм „Когато порасна, ще стана Кенгуру“. Седят едни хора в забравена от бога кръчма и с необяснимо вълнение очакват мач от английския футболен шампионат. Не, не играе Сърбия, нито пък изходът от срещата може да повлияе някак на класирането. В английския тим играе съгражданинът им с прякор Кенгуру, който е обещал да им помаха с шапка пред глобалните камери, ретранслиращи към глухата сръбска провинция. Не помня какво направи Кенгуру, но нашият Димитър Маринов излезе на сцената с българско знаме на ревера - и с този жест напълни душите на нашите национални фенове.
Нашето мом(и)че
По-рано се гордеехме, когато български отбор спечели, когато български филм получи отличие. Междувременно глобализацията така фрагментира света, че започнахме да се идентифицираме с нашето момче или момиче, успяло някъде там, в чуждия отбор. По-просто е в индивидуалните спортове, където успехите на Гришо или на удивителната 15-годишна шахматистка Исмаилова могат да се припишат едновременно и на човека, и на страната. Но в колективните проекти сме раздвоени - за тях ли играе Кенгуру (Стоичков, Балъков...) или за своето сръбско/българско Аз?
Да припомня радостта, с която в Кения празнуваха избирането на Обама, чийто баща (напуснал семейството, когато синът му бил на една година) имал корен там. Вълнението, с което българи и специално габровци посрещнаха Дилма Русеф. А да припомням ли гордостта, че наше момче е измислило компютъра, че един наш човек е открил Америка заедно с Колумб?
Ако отидем отвъд медийните емоции, ще си дадем сметка, че съвременният човек никога не се интегрира докрай, живее с няколко идентичности. В Америка, където този процес е най-напреднал, хората отдавна се самоопределят с тиренца - афро-американец, латино-евреин, китайско-арабски... Ние тук още упорстваме, като наричаме успелите ни сънародници в чужбина българи. Но те са „наши“ само емоционално.
Именно емоционалният момент на връзката обяснява защо гордостите са най-често свързани с някакво състезание, класация, светска сцена, осеяна със звезди, признание на висша инстанция от типа на книгата „Гинес“. По-малко се гордеем с влиятелната колонка на Иван Кръстев в „Ню Йорк таймс“ или с излезлия току-що детски бестелър на англо-българската писателка Сабина Радева, с авторитетни политици като Сергей Станишев или Кристалина Георгиева. Виж, нашият ослепителен топ-модел, заснет на благотворителното парти на Елтън Джон, веднага ни кара да се почувстваме българи, особено ако ни помаха през камерите. Думите разделят, а тя просто мълчи и е прекрасна.
Няма да преобърнем този процес, колкото и да го иронизираме. Страни като нашата са твърде малки, за да имат сериозно участие в световните неща - нито голям филм ще направим, нито скоро ще спечелим футболен шампионат. От друга страна ни се иска, защото живеем пред глобалната сцена, борим се за признание. И на всеки му е приятно да се идентифицира с успелия някъде там сънародник.
България днес
Трябва обаче да си дадем сметка, че националната идентичност вече не се основава на територия, оградена с идеологическа бодлива тел. България днес има сложна геометрия - някои остават, други заминават, някои скъсват, други удържат връзката, та дори опитват да участват в делата на загубената си родина. За национал-популистите тези последните „се пречкат“, особено когато опитат да проявят политическа инициатива. Мисля си обаче, че колкото по-бързо измислим такава форма на държавата, която да ги привлече за сериозно участие в нашите дела, толкова по-скоро България от провинция ще стане глобален играч.
