Движението "Реформи в културата" ще проведе третия от поредицата свои форуми за критически мониторинг на културните политики в България на 2 март във Велико Търново (клуб "Там", ул. Марно поле 2А, от 11 часа). Темата този път е "Култура, ценности, патриотизъм и национализъм: Прекрасно, но що е отечество?". Сред участниците в дискусията ще бъдат проф. Веселин Методиев (Патриотичното в българската историческа наука), доц. Стефан Дечев (Възможен ли е нов патриотизъм и нов исторически разказ?), д-р Димитър Атанасов (Историческият разказ за масова употреба и гражданската култура: срещата (не)възможна?), проф. Калин Янакиев (Може ли патриотизмът да бъде противопоставян на европеизма), доц. Антоний Гълъбов (Европейското гражданство и българската принадлежност към политическата култура на национал-популизма), проф. Петя Кабакчиева (За гражданския патриотизъм и символът Левски).
Mediapool публикува текст на професор Александър Кьосев, който ще бъде представен като увод към темата на утрешния форум във Велико Търново.
Усещането за "свое“ и принадлежност е един от културните архетипи, макар съдържанието му да е варирало в различните култури и в различните исторически епохи: едва в модерните времена то трайно и устойчиво се свързва с Нацията. Тук ще прескочим историческите приключения и разновидности на идеята за нация, която се разпространява и овладява модерните населения в течение на няколко века с амбивалентен ефект – от една страна участва в създаването на съвременния свят и развитите модерните общества и националните държави, а от друга - има ключова роля в най-страшните идеологии и в най-големите конфликти, катастрофи и престъпления на модерното човечество – в колониализма, расизма, Първата и Втората световна война, Холокоста. Обстоятелства от днешния ден обаче изискват да припомним съдбата на национализма в последните петдесетина години и да обсъдим съвременни проблеми, които произтичат от това.
В следвоенния период, в контекста на ново блоково деление на света и новата фаза на глобализацията, се появяват наднационални военни блокове и икономически съюзи, при които националните омрази и съперничества са сякаш преодолени и им предстои постепенно да бъдат забравени. Новите транснационални обединения – СССР, НАТО, Варшавският договор, пост-колониалните алианси, движението на необвързаните страни, излъчват посланието, че светът влиза в нова "световна" фаза на развитие, при което национализмът и националните държави постепенно ще се превърнат във феномен от миналото.
Тази нова транснационална "идея във въздуха" владее много въображения през 50-те, 60-те и дори 70-те години на XX век, а през 90-те сякаш се затвърждава от края на Студената война, рухването на идеологическите противопоставяния и по-нататъшните стъпки на глобализацията, свързана с все поинтензивното световно обвързване на икономическите процеси и нови комуникационни технологии. Според мнозина тогава промените са така сериозни, че релативизират всички граници и поставят на мястото на старите уседнали и територизализирани национални общности и техните твърди идентичности, глобални потоци от хора, информация, образи и финанси, които не признават никакви граници, докато институционализираните национални култури се разпръсват в глобални комерсиални продукти без национална определеност - културни меланжи.
Сякаш наистина е настъпила епохата на хибридни и флуидни идентичности, на мобилни транс-национални исторически агенти и етно-религиозна множественост, на мултикултурни политики, колективни културни права, релативизиране на граници и дехомогенизация. Открито започва да се говори за разпадане на усещането за принадлежност и родина: настъплението на глобалния корпоративен капитализъм сякаш е знак в същата посока, защото то подкопава законовия ред и институциите на старата национална държава. (Често пъти обаче се забравя, че глобализацията е и деколонизация, а в постклониалното състояние новоосвободените колонии в Азия и Африка развиват свои национализми, които имат малко свои постижения, но за сметка на това са станали основание за нови катастрофи, геноцид, диктатури и пр.) Събитията в последните 20 години обаче показаха, че слуховете за смъртта на нацията са твърде прибързани.
Глобализационни процеси разбира се има, но има и съпротива срещу тях. Затова е и твърде рано да са говори за отпадане на националната идентичност като културна форма на модерното съзнание. Пред очите на неолиберални идеолози, лесни мултикултуралисти и глобализационни оптимисти вълната от национал-популизъм и радикален традиционализъм (включително радикална религиозност) заля почти целия свят.
Вероятно новите национализми в дълбоката си същност са дискурс на новото несъгласие и протеста срещу глобализацията, но те говорят на стар, традиционно-патриотичен език. Намират своята легитимация в това, че много мълчаливи мнозинства в различни точки по света се чувстват онеправдани от непризнаващия граници и подриващ национални институции и законодателства над-национален корпоративен капитализъм. Изчезват работни места, синдикални привилегии и доходи, губи се усещане за участие в политическите процеси и взимането на решения.
Справедливо или не, като застрашени се преживяват не толкова правата на труда, а "изконните ценности" и значими културни символи, понякога – самото усещане за принадлежност и идентичност. На езика на традиционния патриотизъм мълчаливи маси изразяват своето морално възмущение както към собствените си корумпирани държавни елити, "предали Родината", така и към международния корпоративен капитал, лишен от местни ангажименти и отговорности. Не без значение е и една друга несправедливост: смята се, че причината за огромната финансова криза от 2008 г са тъкмо глобалните хибридни играчи и финансови спекуланти, докато загубите са поети отново от "уседналите" национални мнозинства.
В допълнение те се се изживяват като онеправдани и от глобалните, публично агресивни политики на културни права, идентичност и признание към етнически, религиозни и сексуални малцинства. Този нов национализъм е наистина популистки – в смисъл на това, че е базиран едновременно на митологична, ирационална омраза към елитите и на наивния копнеж за връщане към стари национални културни форми, извадени от нафталина на миналото, без спомен за огромните катастрофи, които са причинили. От което обаче не следва, че протестът, който този национал-популизъм носи, е несправедлив. Неговата вълна обаче все повече бива яхвана от нови патриотични, десни и крайно десни партии (често пъти манипуливни и демагогски), които с удоволствие възпроизвеждат без последствие езика на омраза към елитите.
За кратко те успяха в значителна степен да маргинализират традиционния представител на социалния протест и борбите за справедливост - европейската левица, представяйки се за естествени изразители на народните протестни настроения и "автентичните", "изконни ценности". Тази реторика на практика доведе до монополизиране на патриотизма и усещането за принадлежност от крайно десните, които едновременно подпъхват в тези масови чувства и идентификационни модели расистки, ксенофобски, антилиберални, антиглобализационни и културно-консервативни послания.
Пред очите ни такива нови политически сили, издигнати на популистката вълна, влизат в националните парламенти, придобиват медии, министерства и институции и стават важен фактор не само в публичния дискурс и борбата за електорат, но и в институционалните политики, във вземането решения и в управлението на национални ресурси; все по-често те се опитват да определят в каква посока трябва да върви образованието и "истинската" национална култура. В България вълната на неофициалния протестен национализъм беше яхната първоначално от цял рой малки смехотворни партии, които техните противници не взимаха сериозно. При всичките си противоречия и скандали, обаче, те все пак успяха да формират коалиция, която, макар и нестабилна, в момента участва в правителството и му осигурява парламентарно мнозинство.
Кръстиха се "патриоти", с което на практика монополизираха не само това име, но и проблема за принадлежността – а техните медии, реторики и говорители все повече утвърждават като единствен вариант на националната принадлежност собствените си расистки и ксенофобски митологии. Историческият разказ, който разпространяват, е крайно елементарен, изпълнени със старомодни героизации и авто-виктимизации, напълно имунизирани към историческа, изворова и фактологическа критика: дискурсът им е всъщност част от пост-истинната медийна среда, в която живеем. Но напоследък той става все по-силен и в борбата за електорат и принуждава дори големите официални партии – ГЕРБ и особено БСП, към консервативен националистически завой. Специално за БСП направо може да се говори за популистки завой, угвърждаващ възможно най-плоския и митологичен националистически разказ.
Но не само публичната среда и партиите, а и институциите са вече засегнати - този популистки митонационализъм, който не се интересува от фактите, става все по-консенсуален, започва да се меси в образованието, в културните дискусии, в публичния език, превръща се в медийна и дори морална норма, започва да задава граница на позволеното и непозволеното говорене, ругае противниците си, дори прави опит да се превърне в цензура. Новата публична среда дава основания на най-крайните и ирационални "защитници на българщината" да застанат в налудничави героически пози на "верни синове" и защитници на изконни ценности, да поемат нещата в своите частни ръце и дори да прибягнат към саморазправи: те вече започнаха да отправят ясни заплахи към всички инакомислещи, наричани със заклеймяващи имена – толерасти, либерасти, джендъри, отродители и "национални предатели". Няма да сбъркаме, ако определим това като протофашистка ситуация.
Ситуацията изглежда нелесна - патриотичните чувства биват изразявани от една опасна, крайно дясна реторика, която от една страна е школско-елементарна и наивна, от друга – мощно митогенна и имунизирана спрямо критика. Усещането за принадлежност на милиони българи се оказва лишено от интелигентен защитник.
То вече не разполага със собствен исторически, културно и политически достоверен език, който да конкурира популистките пост-истини Забравено е дори това, че по своя исторически произход модерният български национализъм е бил винаги либерален и про-европейски, а ръководната му утопия е тази на Левски – да създаде държава, в която няма потисничество, която дава еднакви права на своите различни граждани. Мисля, че е наложително да поговорим по тези проблеми, да предложим решения, ако сме в състояние – те ни чукат на вратата.
По-долу предлагам дълъг списък с въпроси - главно за ориентация и създаване на обща координатна система, съвсем не е необходимо да им отговаряте, нито подробно, нито кратко. Просто ви моля да ги имате предвид като рамкова проблематика. Разбира се, те са моето тълкуване, което не ви натрапвам. Струва ми се обаче, че накрая все пак има група особено важни въпроси, обърнете им специално внимание.
Теоретични въпроси
Какво е отношението между свое, родно и национално, как се променят те исторически? Какви видове чувство за принадлежност и какви разнородни идентичности съществуват във съвременния свят и как се съотнасят към националната принадлежност? • Какви са трудностите пред идеала за „гражданска нация“, принципни ли са или практически, възможно ли е да бъдат преодолени, с какви политики? Как е възможно "националната идентичност" да включва и граждани, които не са от същия етнически произход или имат различна култура?
• Възможна ли е "хладна", спокойна и рационална национална идентичност, която не включва дълбоки емоционални пластове? А желана ли е? • Може ли да се излезе от травматичната логика на признанието (малката нация, която иска да бъде забелязана на световната сцена и да докаже че и "ний сме дали нещо на света“). Желано ли е това?
• Какво е националното? Автентично лично/колективно чувство за традиция и историческо траене или наличен "символен ресурс", с който се оперира политически и ситуационно? Ако е второто - какъв тип ресурс трябва да бъде днешният патриотизъм – индивидуален, граждански, партиен, държавен, образователен, всичко това едновременно?
• Често разграничават "патриотизъм" от "национализъм" с твърдението, че едното е любов към родното, а другото е омраза към чуждото, ксенофобия – съгласен/съгласна ли сте с това?
• Какво означава "национална принадлежност" в началото на XXI век, времето на дигитални медии и глобални потоци от стоки, финанси, хора, образи и информация, на огромни миграционни движения, флуидни и хибридни идентичности? Как да се отнасяме към глобалната медийна комодификация на плоските, екзотични образи на националното, които и национал-популизмът употребява?
• Как да се противостои на упадъка на знанието за нацията, историята и националната култура и възхода на националистическите митологии?
Практически и политически въпроси
• Възможен ли е български патриотизъм днес, който не повтаря грешките на миналите национализми?
• Има ли примери и модели в днешна Европа и в съвременния свят, които могат да ни помогнат в това отношение, както и при изграждане на съвременно чувство за принадлежност?
• Възможно ли е патриотизмът да се разшири и да включва "патриотизъм към общото отечество Европа"? Желателно ли е това? • Еднакъв ли е патриотизмът на уседналите, живеещите в България и на различните видове емигранти; какви са националните чувства, на онези, които са извън територията, има ли публичен дискурс, който ефикасно да ги изразява?
• Възможно и редно ли е протестната, гражданска и неофициална енергия в съвременния граждански патриотизъм (от типа "Обичам родината, мразя държавата") да бъде използвана политически, но не манипулативно?
• Възможно ли е патриотизмът да бъде "демонополизиран", така че да не се схваща като задължително принадлежащ на крайно десните, ксенофобите, защитниците на "българщината"?
Проблемът за национал-популизма
• Защо възниква, срещу какво и за какво се бори съвременният национал-популизъм? Каква е неговата местна българска специфика? Каква е Вашата оценка на това явление? • Кои са агентите и каналите, какви са реториките на национал-популизма?
• Как национал-популизмът се отнася към пост-истината и живота в митове в информационни балони?
• Как национал-популизмът се свързва с върналия се на мода дискурс на геополитиката? Както споменах, горните въпроси имат ориентировъчен характер, не е необходимо да им се отговаря подробно. А ето и групата от въпроси, които ми се виждат най-важни и спешни, добре е да се опитаме да им дадем отговори, доколкото можем:
• Как е възможно да се пробие все по-монополната реторика на национал-популизма, която все повече се масовизира? Имате ли идея за антидот? • Възможно ли е днес да бъде създаден толерантен и гъвкав патриотизъм, който създава друго "отворено" усещане за солидарност и принадлежност и не произвежда непрекъснати противопоставяния с чуждото?
• Как да ориентираме нашето съвременно чувство за принадлежност към бъдещето, а не към миналото? Към вписване в Европа и света, а не към изолация и противопоставяния?
• Какъв трябва да бъде публичният език, на който това трябва да бъде изразено? Коя би била неговата централна метафора? Какъв патриотичен разказ би предложил той, различен от банализираните исторически травми и екстази, героизми и виктимизации на национал-популизма?
• Ще бъде ли въпросният нов език на патриотизма "конкурентоспособен“, т.е. реторически ефикасен сред агресивната и фрагментаризирана среда на брутални хули към публични личности и говорители на толерантността, сред "въздуха" от агресивен националпопулизъм и пост-истина?
И в по-далечна перспектива:
• Какъв тип нормотворчество би произтекло от едно ново схващане на патриотизма и принадлежността? Какви трябва да бъдат законодателните инициативи, както и произтичащите културни, образователни и институционални политики?
Източник: Mediapool.bg
