През последните няколко години сред родните академични институции придоби голяма популярност тъй наречената „Станфордска класация“. Тя погрешно бива възприета като класация на най-добрите учени, сред които се цитират множество български академици.
Български медии също отразяват класацията, разкривайки, че държавата ни има над 50 представители в топ 2% на учените, допринесли за развитието на науката.
За съжаление, това няма нищо общо със същността на труда.
На първо място, класацията не е дело на Станфордския университет. Авторите са трима отделни души. Само един от тях - Джон Йоанидис, работи в Станфорд като професор във Факултета по медицина. Другите двама автори са Кевин Бояк от SciTech Strategies и Джероун Бас от Research Intelligence.
От друга страна, твърдението „най-добър учен“ е несъстоятелно, тъй като то не съществува концептуално. За него няма и изградени критерии за определянето му.
„Първо, всяка научна област и подобласт се разглежда отделно и оценява по различни критерии. Когато трябва да се оценява приносът на даден учен, основният критерий е експертната оценка на труда от световно признати специалисти в дадената подобласт, които пишат рецензии за значимостта към науката. Също така е важно какви грантове е печелил съответният учен. Какви научни изяви има на международни конференции и прочее“, разяснява Грета Панова - професор в Университета на Южна Калифорния, специалист по комбинаторика, възпитаник на Масачузетския технологичен институт (MIT) и Харвард.
Всъщност има български университети в топ 1000 в света, но само в някои класации
В случая, както е посочено и от Джон Йоанидис, става въпрос за класификация на база данни на цитати и автоцитати на учени от 22 научни области. Това е свързано с направените от тях публикации, като броят им варира за различните области. В нея не се коментират стойността им или техния принос.
Пълния вариант на статията можете да намерите в „Дневник“.
