Пъстротата на Китайския новогодишен парад в Сан Франциско. Вината в очите на еврейка, преместила се в България, за да осигури безопасността на палестинския си съпруг. Болката на майка, чието дете умира от фентанил, закупен в SnapChat. Това са само част от историите, които Михаела Вачева запечатва през своя обектив, разбираме от DW.
Между Сан Франциско и София фотожурналистката от българо-турски произход преследва онези истории, с които може да се свърже лично. Вниманието към малките детайли и емпатията, с които разказва за различните проявления на човешка болка, правят впечатление във всеки един неин кадър.
"Настроила съм си радара за търсене на обща болка, която не е изразена", казва Михаела. Нейни материали са публикувани в "Ню Йорк Таймс", "Сан Франциско Кроникъл", "Вашингтон Пост", "Шпигел" и др.
Криворазбраната цивилизация на Малкович и един обезумял народ (Коментарът на редактора)
През 2004 г. Михаела заминава за Германия, където завършва медийни науки и лингвистика в университета "Фридрих-Александър" в Нюрнберг. След това живее във Франция и Англия, а през 2011 г. пътят ѝ я отвежда в Америка.
Родена и израснала в последните дни на комунизма и в зората на демокрацията, Михаела напуска България поради две причини - икономически и лични, свързани с чувството за принадлежност.
"И това, че съм туркиня, и това, че съм жена - чувствах се потисната в България по онова време. Чувствах, че няма място за мен и все някъде, където и да трябва да отида, през каквото и да трябва да премина, все някъде би трябвало да имам повече пространство да бъда независим и мислещ човек", споделя фотожурналистката.
Михаела е родена година и половина, след като името на нейната майка е било сменено насилствено от Бедрие на Бела.
"Било е много травмиращо за всички. Доколкото знам, това да излязат с една и съща фамилия след този ден, след този момент на насилствена смяна на имената е било борба", разказва българката с турски корени.
Бела е искала да даде на дъщеря си името Мерием, но в родилния дом получава списък с "разрешени" имена, от които е трябвало да избере.
"Тези имена са били смесица от славянски и западни. Със сигурност не е е трябвало да са турски или арабски. От този списък е избрала името Михаела", разказва тя.
За да предпази децата си и да им даде шанс за спокоен живот, Бела не запознава Михаела и по-малкия ѝ брат с исляма и турската култура.
"Разбирам много добре защо майка ми се е опитала да не ни обременява с културното ни наследството, с религията и езика, но е адски жалко. Това е силата на тази санкционирана от държавата асимилация. Оказва се, че ако си добър родител и мислиш за детето си, най-логичното нещо, най-сигурното нещо е да го асимилираш. Да го накараш да загуби връзката с корените си", обяснява Вачева. С времето тя започва да разбира защо темата за т.нар. Възродителен процес рядко е присъствала в семейните разговори.
Вина. Срам. Самоасимилация.
Михаела е убедена, че да си различен в българското общество е много опасно. Детството си свърза с насаденото чувство за вина заради история на България като част от Османската империя, която предизвиква и срам от турския ѝ произход. Българското ѝ име не успява изцяло да я предпази и от тормоза, породен от тъмния цвят на кожата ѝ, както сама казва.
"Цялата култура, целият цайтгайст, фактът, че самите ни учители говореха за тежкото Турско робство. Просто нямаше абсолютно никаква пролука да се чувстваш, че можеш да дишаш като турчин. Че можеш да бъдеш окей, че може да не бъдеш съден", спомня си фотожурналистката.
Повлияна от всичко това, Вачева много дълго време се опитва да потисне турската си идентичност. Едва когато навършва пълнолетие, споделя с много близки хора от обкръжението си, че всъщност някъде вътре в нея се крие Мерием.
"Опитвах се да направя някаква ментална гимнастика, в която си обяснявам, че не съм избрала да бъда туркиня, съответно не съм такава. Не говоря турски, не знам нищо за исляма. Това беше въпрос на самоасимилация, на това да се изтриеш сам", обяснява Михаела.
Лечебният ефект на Америка
"Толкова дълго време отне, докато вътрешният ми монолог стана по-здравословен. В някакъв момент си казах, че има нещо гнило в това, че за да бъда приета, трябва да изтрия части от себе си", разказва Вачева. Тя споделя, че е много благодарна за живота си в Америка. Там успява да срещне различни хора, които по един или друг начин са били онеправдани и маргинализирани и въпреки това са успели да намерят начин да се овластят.
"Те моделираха за мен едно самочувствие, един друг наратив, който ми позволи да разкажа на себе си собствената си история по начин, по който се включват всичките ми части. И не само, че срамът тогава според мен се изтри, той се излекува", казва фотожурналистката.
В следствие на това професионалният интерес на Михаела се насочва към разказването на истории на различни малцинствени групи. Едни от тях са представители на северноамериканските племена онайда и уинебаго:
“Усещах адски много солидарност с хората, когато говореха за насилствената асимилация, през която са преминали, и начина, по който сега като възрастни се опитват да съхранят идентичност, която е по-близка до историята на техните деди.”
Силно вярвайки в силата на общността и овластяването чрез други, Михаела решава да предаде нататък наученото, създавайки "Фотоработилница 66" - курс по фотография за непридружени деца бежанци - тези, които са пристигнали в България без родители. Името идва от 66. СУ "Филип Станиславов" в Овча Купел, където майката на Михаела е учител. В разговор между двете тя споделя, че се опитва да намери нов начин, по който да интегрира по-добре децата бежанци. Тогава Вачева си спомня как като дете получава фотоапарат, който се превръща в най-големия ѝ щит и начин за себеизразяване.
Именно това е в основната и на курса по фотография. Децата получават като подарък фотоапарати, принадлежали на колеги на Михаела от целия свят, като идеята е да почувстват, че им се гласува доверие. В същото време им се предоставя и способ да разкажат собствените си истории. Тазгодишното второ издание на "Фотоработилница 66" завършва с изложбата "Тук, където съм", която представя творбите на децата бежанци.
"Много е стойностно за всички нас да разберем техните перипетии, вълнения и те да разкажат за тях чрез фотографията", казва Вачева.
Относно собствената си работа като фотограф Михаела обяснява, че все още не е показала най-ценните проекти, по които е работила. Споделя и че нейна голяма мечта е да разкаже стойностни истории за живота на българските турци.
"Трудно ми е да определя каква история мога да разкажа, която да е полезна на самата общност, която да не им вреди и която да е полезна на българския народ. За да можем всички заедно да се лекуваме. Работя над това", подчертава фотожурналистката.
