МОН писа отлични оценки на всички университети в България - нека не коментираме качеството

Българските университети се оказаха забележително успешни – поне на хартия. Според данни, предоставени от Министерството на образованието и науката (МОН) по Закона за достъп до обществена информация на в.Сега, почти всички държавни висши училища получават оценки над 3.50 по договорите си за управление с МОН. А цели 15 от общо 33 университета са достигали максималната възможна оценка – 4.

Тези договори, въведени през 2020 г., целят да направят управлението на университетите по-отговорно и обвързано с национални приоритети – научна дейност, модерни програми, млади преподаватели и др. Освен че фиксират цели, те влияят и върху бонусите на ректорите: от 6000 лв. при оценка 2 до внушителните 36 000 лв. при оценка 4.

Но при толкова много „отличници“, възниква логичен въпрос – отразяват ли тези оценки реалното състояние на висшето образование в страната?

Административни шестици, реални трояки?

Най-високата честота на отлични оценки е регистрирана в Русенския университет – той получава максимална оценка 4 в четири поредни години. По два пъти пълна шестица са взимали и НАТФИЗ, и УниБИТ. Сред другите с оценка 4 са и институции, за които през годините са отправяни критики – като УАСГ, УНСС, Икономическият университет – Варна и др.

Интересно е, че няма нито един ректор с оценка под 3 за разглеждания период, с изключение на Висшето строително училище „Любен Каравелов“, което през 2022 г. получава 2.86 – но по-късно резултатът му се „коригира“ до над 3. И макар Софийският университет да е най-авторитетното висше училище в страната, неговите оценки варират между 3.50 и 3.60 – по-ниски от тези на институции с доказани слабости.

Административен оптимизъм без академична основа?

Според някои ректори и експерти, проблемът се корени в критериите – те са твърде общи и не отчитат спецификата на различните университети. Научните показатели например трудно се изпълняват от институции с по-практически профил, а същевременно не се следи строго как се прилагат тези критерии в различните контексти.

Остава и въпросът дали тези оценки наистина измерват качество, или по-скоро служат за формално оправдание за изплащане на високи бонуси. Липсата на публичност и актуалност в данните – за 2024 г. липсва информация за 16 университета, а за 2025 г. има само 8 оценки – подсилва съмненията за формалност на целия процес.

Извод

Системата за оценка на ректорите, макар и създадена с добри намерения, рискува да се превърне в инструмент за административна автосимпатия. Високите оценки изглеждат добре в отчетите, но дали са заслужени – остава под въпрос. Защото, ако почти всички са отличници, кой всъщност учи наистина добре?