„Сопчетата“ в ъгъла: Кога приобщаването ще стане реалност, а не само дума на хартия?

„Ела си го вземи, пречи на тържеството.“
Това не е реплика от стар филм. Това са думи, които родители на деца със специални образователни потребности (СОП) в България чуват и днес, в XXI век. Думи, които разкриват болезнената реалност на едно общество и система, които не просто не приобщават, а често отказват дори да забележат различните деца.

Невидимите деца

В детски градини и училища все още има деца със СОП – онези, чиито родители се борят с всички сили, често напускат работа, плащат от джоба си за логопеди и терапевти, и в крайна сметка се налага да бъдат асистенти на собственото си дете в класната стая. Другите деца със затруднения са още по-невидими – извън системата, извън статистиката, извън дебата. За тях „приобщаващото образование“ е просто административен термин.

Според официални данни от МОН в приобщаващото образование в момента участват 7196 деца със СОП. Звучи обнадеждаващо, докато не видим, че реалният брой деца, нуждаещи се от такава подкрепа, надхвърля 27 000, а почти половината са извън системата.

Специалисти – има, но... не и там, където трябват

Само 27% от образователните институции в София имат ресурсни екипи, въпреки че в 73% от тях има деца със СОП. В страната има едва 40 центъра за специална образователна подкрепа (ЦСОП) – и често те не са в градовете, където нуждата е най-голяма. В Ямбол, например, има 30 ученика със СОП, но ЦСОП няма. В Елхово – с 10 ученика – има сграда, но иронията е пълна: инфраструктурата не следва нуждите, а обратното.

Мобилни екипи има „на хартия“, но реално няма кой да тръгне към децата. Или – по-точно – родителите носят децата си от специалист на специалист, ако изобщо има такива в техния град. Ресурсните учители често заместват отсъстващи учители в детската градина – и никой не намира това за проблем, защото законът не го забранява изрично.

Системата: обещания и празни стаи

Обещания има – за кабинети, за Cboard устройства, за квалификация. Реалността обаче е друга. В много случаи, устройствата не се използват, а специалистите не са обучени да работят с деца, които не говорят, нито с алтернативни методи на комуникация.

„Приобщаването не е чиновнически термин. То е емоционално, човешко усилие“, казва Дина Босилкова от Белене, майка на дете със СОП и съосновател на организацията „Бъдеще за децата с аутизъм“. В нейния град няма център за подкрепа, а в Плевен има цели четири – но на 60 км.

Унижения, страх и изолация

Родителите на „специалните“ деца често чуват, че ако настояват за права, училището ще ги изключи или ще ги прехвърли към индивидуална форма на обучение – без реална възможност за социализация. На практика – детето е само в класната стая, но без среда и подкрепа.

„На празника в градината всички танцуваха. Моето дете беше облечено в носия и оставено само на столчето. Никой не го хвана за ръка. Прибрах си го както беше“, разказва майка, която никога няма да забрави този момент.

Какво следва?

Приобщаването изисква много повече от табели, стратегии и доклади. То изисква:

• достъпни и работещи услуги по места;

• реални мобилни екипи, които стигат до децата;

• обучени и постоянни ресурсни учители;

• нормативна защита за всяко дете в класната стая;

• и преди всичко – разбиране и емпатия от обществото и училището.

Защото детето със СОП не пречи на тържеството. То има право да бъде част от него. И когато го оставим само на столчето – губим всички.