Уилям Гибсън: Изкуството на фантастиката

Клишето, което върви винаги редом с името на писателя Уилям Гибсън е „бащата на киберпънк движението“. Но когато още с първия си роман („Невромантик“) печелиш три от най-големите награди за научна фантастика – Хюго, Небюла и Мемориалната награда на Филип Дик, отговорността ти към жанра става толкова голяма, че нямаш друг избор, освен в годините нататък да се превърнеш в един от най-големите фантасти за всички времена. Добрите писатели на фантастика отдавна се доказаха като пророци на модерната епоха, затова не е лошо човек да хвърля по едно око на "предсказанията" им, за да бъде в крак с бъдещето. А в случая с Уилям Гибсън - най-вече, за да се наслади на една наистина стойностна литература.

Представяме ви част от интервю на големия писател за The Paris Review.

Гибсън пристига във Ванкувър през 1972 година. По онова време той е 24-годишен сирак, прекарал последните пет години в опознаване на контра-културата на Торонто по своя си странстващ начин, като преди това е дошъл от малко градче в Южна Вирджиния. Дотогава той не е попадал в далечния канадски Изток, който значително ще повлияе за боклучавия казино-бекграунд на ранните му творби. Той не е ходил в колеж и няма намерение да отиде. Все още не е чувал за Интернет или дори за неговите предшественици - арпанет и теленет. Той смята, че може да стане кино аниматор. Засега не е писал никаква научна фантастика и още от юноша дори не е чел фантастична книга, зарязвайки този жанр някъде около 14-тата си годишнина.

Днес Гибсън представлява един върлинест, срамежлив човек, благ и бавно говорещ - повече, отколкото бихте очаквали от предишния фантаст-ентусиаст от 1972-ра или от надскачащия границите на жанра културен герой от 1984-та, когато излиза халюцинаторния му хакерски трилър "Neuromancer" (на български е преведен като "Невромантик" - бел.ред.).

Гибсън се съпротивлява да го наричат "визионер", въпреки че неговите 9 романа представляват остър и безкомпромисен анализ на промяната на човешката култура заради технологията, при това писани от самото начало на това, което сега познаваме като "информационна ера".  "Невромантик" ни даде термина "киберпространство" и представата за интернет като магично място, в което няма закони. А двете му продължения "Нулев брояч" (1986) и "Мона Лиза Овърдрайв" (1988) спомогнаха да се наложи културният образ на компютърния хакер като каубой-герой. Тази тенденция продължава и в следващите му творби, където той предрича бъдещи явления като телевизионните риалитита, нанотехнологията и други, описани далновидно и убедително, и същевременно стряскащо странно. 

"Киберпънк" е неологизъм, който преследва Гибсън до ден днешен. Той дори се оплаква, че веднъж го е посетил британски журналист, който пристигнал във Ванкувър да търси "Мистър Киберпънк" и бил разочарован да го открие скрит в твърде тих квартал, далеч от центъра на града. Мистър Киберпънк изглежда оскърбен, че са го класифицирали така, но още повече е обиден от пренебрежителното отношение на журналиста към мястото, в което живее, както и към целия му квартал. "Ние си го харесваме да е толкова тих", обяснява той.

- Какво не е наред с киберпънка?

У.Г.:  Удобният етикет и манифестът са на последните две места от списъка ми с цели, които бих искал да постигна в кариерата си. Този етикет позволи на мейнстрийм-научната фантастика безопасно да асимилира нашето дисидентско влияние, както и стана. По този начин киберпънкът успя да бъде укротен, да му се дадат награди и да бъде потупан по главицата, а жанрът научна фантастика продължи да си съществува непроменен.

- Какво беше това дисидентско влияние? Какво се опитвахте да направите?

У.Г.:  Аз нямах манифест. Имах известно несъгласие. На мен американската мейнстрийм фантастика от средата на 20-ти век ми изглеждаше триумфалистка и милитаристка, нещо като пропаганда спрямо народа за американското превъзходство. Бях изморен от "Америка е бъдещето", от света като бяла моно-култура, от главни герои, които са добри момчета от средната класа и нагоре. Исках да отворя място за анти-герои.

Освен това исках научната фатастика да бъде по-натуралистична. В голямата си част тя беше бедна на описания. Технологията, за която се разказваше беше толкова стерилна и чиста, че на практика беше невидима. По-голямата част беше като видео-игра преди изобретяването на фракталния фон. Аз исках да виждам мръсотията в ъглите. 

- Как започвате роман?

У.Г.: Трябва да напиша начално изречение. Мисля, че с едно единствено изключение, никога не съм променял първото си изречение, след като книгата ми е завършена. 

- И нямате нищо планирано за след това първо изречение?

У.Г.: Не. Не започвам книга със списък за покупки - тя сама става моят списък за покупки, докато я пиша. Това е като онази шега за майстора на цигулки, когото попитали как точно изработва инструмента, а той отговорил - взимам парче дърво и махам всичко от него, което не е цигулка. Това е нещото, което правя, докато пиша роман, с изключение на това, че при мен самото дърво се генерира едновременно с процеса на дялкането му. За мен винаги е важала мисълта на Е.М.Форстър - че писател, който изцяло контролира героите си все още изобщо не е започнал да върши работата. 

- Водите ли си бележки?

У.Г.: Изхождам от позицията, че ако съм в състояние да забравя нещо, значи то не е било особено добро. Но с течение на писането на дадена книга понякога стигам до момент, в който потокът на историята задминава скоростта, с която аз мога да я съчинявам. Тогава спирам и правя криптирани записки, които са напълно безполезни в момента, в който опра до тях, защото много често не разбирам какво съм записал.

- Как изглежда програмата ви, докато пишете нещо?

У.Г.: Когато пиша книга, ставам в 7. Поглеждам си имейла и си правя интернет-проверката, както всички в днешно време. Пия чаша кафе. Три пъти седмично ходя на пилатес и се връщам към 10-11. Тогава сядам и се опитвам да пиша. Ако абсолютно нищо не се получава, си давам разрешение да окося ливадата. Но най-често просто да седна и наистина да се опитам е достатъчно, за да започна да пиша. Прекъсвам за обяд, връщам се пак и пиша още малко. След това обикновено подремвам. Следобедните дрямки са от съществена важност за моя процес. Не сънищата, а състоянието, близко до спането, когато мозъкът се събужда.

Източник: The Paris Review