Оцеляване по пешеходни пътеки – националният ни спорт. Отдавна трябваше да признаем, че това е дисциплината, в която сме най-добре тренирани. Така или иначе футболните успехи, ако изобщо някога отново имаме такива, ще закъснеят. Така или иначе неглижираме ценни постижения в други спортове. Нека поне официализираме този!
Иронията по-горе не помага думите да звучат особено забавно, когато оцеляването е наистина трудно. Когато твърде често научаваме за убити пешеходци, ползвали своето законно право да пресекат на „зебрата“. И когато още е пресен споменът за двама красиви млади влюбени, чиито животи, мечти и съвместни планове бяха отнети заради поредния невнимателен водач.
Свръх нагъл джигит едва не прегазва пешеходец в центъра на София (видео)
На 8 май Ани и Явор бяха пометени от 18-годишния Адриан, който минава през столичния бул. „Сливница“ със 100 км в час. Шофьорът е бил с книжка едва от няколко месеца, но вече си е позволявал да кара в града с толкова висока скорост.
„Много злополуки с пешеходци стават поради това, че водачите не могат да ги видят докато не стане прекалено късно. Този проблем е още по-сериозен през нощта и при лошо време“, ще кажат от МВР. И ще бъдат прави. Често инциденти причиняват и съвестни граждани, които биха могли да намерят оправдание за случилото се.
В повечето случаи обаче трагедиите се случват заради самозабравили се шофьори, вярващи, че точно на тях няма какво лошо да им се случи. Че сгрешат ли – няма да получат наказание. И че загине ли някой, поне няма да са те. Както и се е получавало неведнъж, впрочем.
Виждаме го ежедневно.
Мнозина могат да потвърдят как всяка сутрин, опитвайки се да стигнат до работа, минават през няколко пешеходни пътеки, които не успяват да заслужат вниманието на част от водачите. Има няколко архетипа, които най-често правят това нарушение. Без да искаме да налагаме етикети, разбира се, защото всяко правило има своите изключения.
Не изненада, че най-често пренебрежението си към пешеходците си изразяват шофьорите в скъпи коли. Тези в по-зряла възраст, но и тези в юношеството, които никога не са чули от родителите си думи като „Не“ и „Няма“. Често пъти са таксиметрови шофьори. Понякога са и онези с прекалено евтините коли, заради които България носи славата на „гробището за автомобилите от Западна Европа“.
Налични са и други колоритни образи. Който и от тях да ви се падне, той ще се държи така, сякаш пешеходната пътека не съществува. Вие също не съществувате. И без това, щом ходите пеша до работа или където и да било, вашата персона не е от особено значение.
Често пъти има зрителен контакт между двете страни. Пешеходецът, който е преценил, че е по-добре да не пресича точно в този момент и че е по-разумно даде предимство на шофьора, гледа недоумяващо и гневно. Другият, минавайки гордо върху четирите гуми, отвръща с нахален и горд, полу-божествен поглед, ей така, да си знае вървящия пеша, че няма да прече точно в този момент.
Гледката е обичайна и е нещо, на което можем да се насладим далеч не само в София. Напротив, спирането по пешеходни пътеки явно е още по-голям лукс извън столицата.
Такъв извод може да си направи всеки един шофьор, който пътува из други населени места в страната и види как топло пешеходците му благодарят, че е спрял на пътеката. Сякаш това е някакъв благороден жест, а не правно задължение.
Хората от всеки български град всеки ден тренират оцеляването по пешеходни пътеки. Това, в което ни се налага, не по наше желание, да сме сред най-добрите. Ако наистина оцелеем.
Автор: Катя Димитрова
