На българските деца в часовете по история се преподава как винаги е имало някаква могъща фигура в управлението на дадена територия, която повежда всички. Именно лидерите са тези, които остават в историята и биват записани в учебниците, а след това и биват изучавани. Всяка държава се нуждае от лидер, който да води народа. Къде е тази фигура в модерното време на страната ни обаче?
Вдъхновени от втората част на филма „Гладиаторът“, съпоставяме екранната реалност с днешната такава. А именно – как героят на Пол Мескал – Луций даде чудесен пример за лидерство. Лидерство, което не се основава само на войни и кръвопролития, а на диалог, пренебрегване на лични користни подбуди и ОБЕДИНЕНИЕ!
Именно обединението на превзетите от Рим племена е двигателят, който обръща хода на историята.
Но да се върнем на нашите географски ширини. България също е постигала повече с битки и сражения, отколкото с далновидност, безспорно. Но в днешно време, когато фокусът е мирът и неговото съхранение, е необходим по-интелигентен подход за постигане на нужните цели. Голяма част от хората на високи позиции обаче демонстрират точно обратното.
Днес виждаме фигури, които само искат да грабят от България. И тези фигури са трайно загнездени в управлението. С празните им обещания - че имат нещо да предложат, нещо да подобрят, нещо да дадат на народа. Но историята говори друго.
От 1989 насам в България е имало кризи на доверието, на легитимността и на представителството. Сега обаче наблюдаваме тези кризи, стигнали до върховна дълбочина.
Ако само се замислим с какви имена наричат най-изявените „гладиатори“ в парламента – „Тиквата“, „Свинята“, „Кирчо и Кокорчо“, „Копейката“ и производни на тези…Не ви ли звучат по-скоро като герои от някой анимационен филм, отколкото като герои от „Гладиаторът“?
В касовия филм видяхме някои доста силни персонажи, чисто физически. Те бяха принудени да се състезават за своята свобода. В България също наблюдаваме подобна тенденция. Но без капка принуда. У нас, ако прилагаш физическа сила на по-слабите от теб, си истински свободен. Ако пребиеш жена си, съседа си, някое бездомно куче, си истински гладиатор. Народът ликува от твоите постижения и ти си недосегаем за закона.
Също както пленниците, оцелели от завоюваните острови около Рим, са принудени да се съревновават и дори да убиват, за да се прославят. В България също си принуден да си варварин и да газиш наред, за да си в обществения дискурс. За да се слави твоето име! Без значение, че е с лошо. Доброто някак само минава покрай ушите на българите. Съсредоточени сме в упадъка! Мутрите, насилниците и крадците са примерът за подражание у нас…
Затова ще продължаваме да ставаме свидетели на случаи на домашно насилие, насилие над животни, убийства на пътя, несправедливости в съдебната система, корупция на ниски и високи нива и т.н.
Фалит на банките, турски потоци и турски кафета, сараи, златни гьолове, джуджета… и още мнооого „постижения“ са само малка част от деянията на „гладиаторите“ на България.
Във филма „Гладиаторът 2“ императорите на Рим са двама „клоуни“, които живеят за зрелища, кръвопролития и войни. Там обаче се появява гладиаторът, който освобождава народа от разрушителното управление. И справедливостта и доброто възтържествуват.
В България управляващите също са ежедневни зрители на безредици, протести, несправедливости, кражби, насилие, убийства. В някои от случаите дори не са просто зрители, а и участници във „филма“. А народът отдавна е изгубил своята вяра и път.
Българите са един потъпкан народ, привикнал да живее в мизерията и хаоса, наречен държава. Дори да срещнат гладиатор по пътя си, те ще го подминат, защото промяната изисква усилие – нещо, което българинът е забравил да полага. Без проблем можем да наречем този феномен – „модерно поробване“.
Въпреки това ние все още таим надежда, че ще се появи българският гладиатор, който ще дойде да „освободи поробения народ“. Който и да е той, сме убедени, че няма да носи име на анимационен герой…
