Кацането на Луната все още ни дава надежда в свят, управляван от малки умове

На 16 юли светът отбелязва 50 години от кацането на Луната. То е извършено от екипа на Аполо 11 през 1969 г.

Ето както пише по този повод Сюзън Мур за Гардиън.

Много съм благодарна, че това прекрасно събитие се случи в живота ми. Бях точно на 11 години. Бях обсебена от лунните кацания, меко казано, събирайки всяка изрезка от вестници.

Никой друг в семейството ми не го разбираше. Това ме караше да се чувствам чужденка.

Всеки фрагмент от информация, който можех да събера, влезе в моя лексикон. Е, аз оставих науката на онези, които знаят много повече от мен, но рисковете, които Армстронг, Олдрин и Колинс поеха, ми се сториха огромни. След като старателно изрязах и залепих статии и за „космическите жени“ в моята книга, бях изключително развълнувана от „лунните микроби“. Идеята за карантина ме очарова.

И лунен камък. Отегчавах майка си, която не можеше да си позволи такъв, да ме заведе в Лондон, за да го видя.

Вълнението ми от поставянето на знамето на Луната също беше огромно.

О, 1969 г.... Какъв оптимизъм имахме по отношение на новите светове! Виждането на Земята от Космоса задейства екологичната революция, не че тогава разбирах това. Нито пък аз наистина разбирам цялата космическа раса и колониалистичните аспекти на всичко това. 

Една година след приземяването на Луната и „гигантския скок за човечеството“, Скот Херън ни напомни за всички трудности, пред които са изправени чернокожите в САЩ. Половин век по-късно: какво се е променило?

Други питаха: защо да изследваме пространството, когато не можем да излекуваме обикновената настинка? Някои артисти реагираха по различен начин. 

Когато на 16 години излязох от училище и учителите ме питаха какво ще стане с мен, им казах, че вероятно ще бъда астронавт. Мразя да летя и съм дълбоко неспортна натура, но няма значение. Нещо се беше отворило в мен. Изследването на вътрешното и външното пространство винаги е било свързано с мен. Сърцето ми прескочи, когато видях мозайка на Валентина Терешкова в метрото в Ташкент тази година - първата жена в Космоса, полетяла през 1963 година.

И така, аз предпочитам да говоря за това сега в свят, който гледа навътре, пълен с по-малки лидери, с по-малки идеи, които мислят само за стени, огради и бариери, които контролират параметрите на нашето въображение и способности. Казвам им: погледнете нощното небе, точно както направих аз като малко момиченце. 

Източник: Гардиън