"Празнуваме" международния ден на медийната свобода с нов срив в класацията на "Репортери без граници" (Коментарът на редактора)

На 3 май целият свят отбелязва Световния ден на свободата на печата – ден, в който си припомняме, че истината невинаги е удобна, че журналистиката не е престъпление и че свободата на словото не идва с диктовка отгоре.

През 2025 г. България заема 70-о място в класацията на Репортери без граници. Това е едно от най-ниските нива в ЕС. Но ако следите случващото се у нас, трудно бихте се изненадали – да си журналист в България не просто не е лесно, а често е и опасно.

В последните години медиите у нас са притискани, купувани, унижавани и употребявани. И не само в преносен смисъл. Само се върнете към изказванията на Бойко Борисов по адрес на журналисти – с прословутото "Абе, мисирки", с театралните демонстрации как подхвърля по една поничка или се изнизва през задния вход, когато му зададат неудобен въпрос.

А Делян Пеевски – човек, чието име дълго време беше синоним на "медиен октопод" – днес е депутат, европеец и почти медиен реформатор... според някои. Същият този човек, който години наред контролираше медийна империя с удобно мълчание срещу властта и остри зъби срещу всеки опит за разследваща журналистика.

Да не забравяме и други „герои на деня“ – депутати, които отказват да говорят с репортери, министри, които тресват вратата на микрофоните, и пиари, които подреждат предварително „удобни“ въпроси и нареждат кое е допустимо и кое – не.

Докато някои политици демонстрират „благосклонност“ към медиите с по едно селфи, истинските журналисти се борят за всяка дума, за всеки отговор, за всяко изречение, което се опитва да пробие през мъглата на институционалното безразличие и политическото лицемерие.

Свободата на словото не е удобство. Тя е основа. Без нея няма демокрация, няма истина, няма кой да пита: „А сега къде са парите?“, „Кой купи тази медия?“, „Каква е връзката между политиката и бизнеса?“.

И затова днес е денят не просто да кажем, че подкрепяме свободната журналистика. Днес е денят да си напомним, че тя е жива, само ако ѝ позволим да бъде независима. А за да бъде такава, трябва да има защита – от натиск, от унижения и от поръчкови собственици с дебели тефтери и тънки кожи.

Не е нормално разследващите журналисти да работят в страх. Не е нормално властта да гледа на медиите като на „противник“, вместо като на коректив. Не е нормално обществените медии да са зависими от политическите настроения на деня.

И най-вече: не е нормално да свикваме с всичко това.

На 3 май си спомняме защо журналистиката не трябва да е на колене. И защо никой няма право да я държи там.