Защо тази седмица бе най-лошата за външната политика на САЩ, след нахлуването им в Ирак?

През седмицата след фаталния телефонен разговор на Доналд Тръмп с Реджеп Тайип Ердоган, САЩ изцяло изостави кюрдите - най-ефективният си съюзник в Близкия изток, а заедно с тях и стратегията за Сирия, която бе в процес на създаване през последните пет години.

Знамето на Ислямска държава бе повдигнато още веднъж и последният остатък от доверието към САЩ като надежден партньор лежи смазан под турските танкови коловози. Това може би са най-лошите седем дни за американската външна политика, след нахлуването в Ирак.

Служители на администрацията получиха заповед да отрекат, че Тръмп е дал зелена светлина на Ердоган да нахлуе в североизточна Сирия, въпреки всички признаци за обратното.

След като турският лидер обяви намерението си да нахлуе, Тръмп го покани в Белия дом - една от най-желаните "награди", които американският президент може да даде. Факт е, че дори докато неговите помощници са инструктирани да лъжат от негово име, Тръмп продължава да дава зелена светлина в Туитър и то не само само на турците.

Докато споделя възгледите на Турция за кюрдите като терористи, Тръмп заяви: „Някои може да искат да влязат и да се бият за едната или другата страна. Оставете ги!”

Тези „други“, включват режима на Асад и неговите ирански и руски поддръжници, към които кюрдите се обърнаха за собственото си спасение, тъй като техните американски партньори опаковаха "багажа" си и си тръгнаха.

Близото, много лично и високоефективно партньорство между американски, а също така британски и френски съветници със кюрдските бойци в Сирийските демократични сили (СДС), за което бяха нужни близо пет години, беше напълно разрушено за  едва няколко дни.

Откакто САЩ започнаха да спират доставките на обсадените кюрдски бойци в Кобане в края на 2014 г., това партньорство успя да се противопостви на Ислямска държава, като я изкорени укрепление след укрепление. В същото време техните действия държаха режима на Асад на разстояние в значителна част от Сирия.

Това бяха ограничените цели на Вашингтон в Сирия, наследени от администрацията на Обама и те бяха постигнати с много малко разходи от страна на САЩ. Цената беше платена почти единствено от Сирийските демократични сили, които загубиха 11 000 бойци.

Силите на режима се движат на север в райони, които бяха в сферата на влияние на САЩ само преди няколко дни, по покана на СДС, отчаяни за помощ в лицето на убийствените сирийски прокси-милиции в Турция.

В същото време, задържаните от Ислямска държава успяват да се измъкнат и движението се възстановява.

Тръмп омаловажи кюрдските отношения като чисто транзакционни. Бяха им дадени много пари и оборудване, посочи той. Това обаче не беше така за войниците, които се биеха рамо до рамо и за цивилните, убити в резултат на договорките между Тръмп и Ердоган.

САЩ са предавали кюрдите и преди, но чистата безпристрастност на Тръмп прави трудно да си представим, че това предателство ще бъде простено в близкото бъдеще.

Следващият път, когато американските войници тръгнат да търсят местни партньори, които да действат като сухопътни сили, ще бъде много по-трудно. Кой би се бил рамо до рамо с Америка сега?

След три години управление от Тръмп, това е все по-труден отговор. Президентът отправи похвала към управляващи като Владимир Путин и Ким Чен Ун, като същевременно обижда съюзниците си в Европа и Азия, за които той сам се е убедил, че "използват" американските данъкоплатци.

Обратната страна на скандала за импийчмънт е, че докато американският президент се опитваше да принуди украинския си колега Владимир Зеленски да даде чувствителна информация относно политическия конкурент на Тръмп, той не обръщаше внимание на предполагаемия приоритет на собствената си администрация - да подкрепи Украйна в лицето на руската заплаха. Това изглежда не бе фактор за него.

Има дори въпроси за оцеляването на НАТО, ако Тръмп спечели изборите отново през следващата година. Действията на Ердоган предизвикаха съмнения относно продължаването на членството на Турция, докато Тръмп вижда съюза като клуб от държави, които единствено експлоатират САЩ.

Тръмп, все по-убеден в собствената си „огромна и несравнима мъдрост“, просто импровизира, предизвиква чуждестранни лидери и взема решения, засягащи милиони хора.

Логиката, която ръководи тези негови действия, е неясна.

Бизнес империята на Тръмп също така означава, че той се бори с конфликт на интереси всеки път, когато разговаря с Ердоган, Путин или Мохамед бин Салман. Много от тези разговори се случват с малко или никакви свидетели и записите, както разбрахме в хода на сагата за Украйна, са затворени в строго секретна система.

Падението на външната политика на САЩ към хаоса е отражение и на по-широк провал на политическата ѝ система. Предполага се, че конституцията дава на Конгреса решителната дума в мирните договори и обявяванията на война, точно както трябва да попречи и на американския президент да получава възнаграждения от чужди сили.

Нищо от това обаче не функционира, най-вече защото Тръмп има демагогична позиция върху Републиканската партия, чиито членове се страхуват от политическо заличаване, ако не се съгласят.

При всяка нова демонстрация на склонността към променливост на президента на САЩ има прогнози, че нещата ще тръгнат по друг път, като дори републиканците търпяха достатъчно и са на път да поемат контрола.

Такива прогнози в крайна сметка може да се сбъднат, но може и да е късно за доверието в САЩ като съюзник, като за кюрдите вече е това твърде късно.

Източник: Guardian