Кой е Антон Урумов, който ще разследва главния прокурор?

Името на съдия Антон Николаев Урумов рядко присъства в публичните профили на магистратите, но често се оказва в центъра на дела, които предизвикват силен обществен натиск. Пътят му през Специализирания наказателен съд, а след това и в Софийския градски съд, го поставя в позиция да решава едни от най-чувствителните казуси – включително и инцидента в метрото, при който жена блъсна мъж на релсите на метростанция „Опълченска“.

Докато институциите си прехвърляха отговорността за системните пропуски – от липсата на психиатрична грижа до провалената превенция – съдът се оказа последната бариера между обществената безопасност и една труднопредвидима нарушителка. А името на съдия Урумов попадна в центъра на бурята.

От Специализирания съд към СГС: кариера, белязана от „тежките“ дела

През 2020 г. ВСС премества съдия Урумов в Специализирания наказателен съд – институцията, към която бяха прехвърляни делата за организирана престъпност и корупционни схеми.

В практиката на този съд типични мотиви звучаха така:

„Съдът приема, че съществува устойчива и структурирана престъпна дейност, която налага изключителна строгост при преценката на риска.“

Това е стилът, в който Урумов и неговите колеги работеха години наред - дела за ОПГ, тежки престъпления, многотомни доказателствени масиви.

След закриването на специализираното правосъдие, Антон Урумов се връща като съдия в Наказателното отделение на СГС, където отново попада в „тежката артилерия“: дела за умишлени престъпления, психиатрични експертизи, причиняване на смърт или риск за живота.

Инцидентът в метрото: съдията под прожекторите

Случаят, в който жена блъсна непознат мъж на релсите в софийското метро, предизвика експлозия от реакции. Цялата страна гледаше кадрите – ръцете, които избутват жертвата в гръб, влакът, който наближава, и хората на перона, които не могат да повярват на очите си.

Съдът трябваше да реши един от най-спорните въпроси:

„Опасна ли е жената за обществото?“

По време на разглеждане на мярката за неотклонение съдия Антон Урумов е част от съдебен състав, който трябва да се произнесе именно по този въпрос. От мотивите, характерни за този тип дела, прозвучава следната логика:

„Действието е извършено внезапно, без провокация и по начин, създаващ непосредствена опасност за живота на пострадалия. Такова поведение предполага реална и повишена обществена опасност.“

Психиатричната експертиза обаче поставя съдилищата в задънена улица. Експертите заявяват, че обвиняемата страда от психично заболяване, което влияе върху способността ѝ да разбира и контролира действията си.

Съдът е притиснат между две крайности:

• да остави обвиняемата на свобода, въпреки високия риск;

• да постанови задържане, което експертите считат за неприложимо към лице в остро психично състояние.

Характерният тон в решенията от този период показва напрежението:

„Съдът отчита наличието на заболяване, но не може да игнорира конкретния механизъм на деянието, който сочи на опасност за живота и здравето на други граждани.“

Въпросът е поставен ясно: може ли правосъдието да защити обществото, когато законът изисква дълбока дееспособност за налагане на наказателна отговорност?

Критичният момент: спорният баланс между диагноза и опасност

След освобождаването на обвиняемата за лечение, последва силна обществена реакция. Появиха се коментари, че съдът е подценил риска, но и обратните – че е действал в пълно съответствие със законовите ограничения.

В мотивите на състав, в който участва съдия Урумов, се вижда типична фраза, характерна за неговия подход:

„Съдът не разполага с правно основание да замени медицинската оценка със собствена преценка, когато доказателствата са категорични относно психичното разстройство.“

Този тип формулировки очертават професионалния профил на съдията: внимателен към медицинските експертизи, но същевременно подчертаващ конкретната опасност на поведението.

Cъдия в системата или съдия, оформящ системата?

Съдия Антон Урумов е част от поколението магистрати, чиито решения се оказват лакмус за функционирането на правосъдието при високо напрежение. Случаят в метрото показва уязвимостите на системата – в експертизите, в институциите, в превенцията.

Но поставя и един по-голям въпрос:

Възможно ли е съдът да бъде последната преграда между хаоса и сигурността, когато законът и реалността си противоречат?