Къмпинг Градина избра чалгата (Коментарът на редактора)

Джулай Морнинг е загубил културния си смисъл и тежест, бих казала - съвсем естествено. Това не е текст за това.

За пръв път Джулай Морнинг в едно място на къмпинг Градина се посрещна с музикална концепция, която е изградена изцяло около чалгата (макар и „иронично“ опакована).

В бар Dirty Gradina гостуваха Zabranena muzika, които сигурно биха искали да се опишат като алтернативно преживяване, базирано на попфолк, балкански хитове, електронна музика - хаус, техно и mashup ремикси: #balkancore. Обективно погледнато, Zabranena muzika са всяка провинциална дискотека след 4 сутринта, където съвсем естествено се смесва The Prodigy с ретро Камелия. Единственото различно е стилизацията. Чалгата не става различна, защото около нея се появяват хипстърските мустаци на диджеи и присъстващи, и аналоговите фотоапарати на мацки с пиърсинги и татуси. Когато нещо визуално крещи с всички сили „алтернативно“, а носи в същността си масов пълнеж, това не е различна култура, а различна опаковка. Съдържанието остава същото, променя се единствено визуалният код.

Израснала съм в малък град и непълнолетна съм танцувала в клубове, в които звучеше чалга. Това не е текст, написан от човек, който никога не е стъпвал в подобна среда и я познава единствено през предразсъдъците си. Именно затова си позволявам да кажа, че не става дума просто за съществуването на тази култура, а за това, че тя непрекъснато избива като метастаза върху най-невероятни места.

„Хората това искат!“, но ако отговорът винаги е „дайте, каквото се продава най-много“, всички места ще се превърнат в едно и също място.

Чалгата удобно разполага с цялата държава - радиа, телевизии, социални мрежи, ресторанти, клубове. Но едно общество не се познава по това колко място дава на масовата си култура, а по това колко място е оставило на културата, която не е масова. „Всеки има право да слуша каквото иска, нека живеем дружно!“ Да де, само че ще живеем дружно в нечий чужд ад.

Не вярвам в измислените разкази за „доброто старо време“. Сигурна съм, че на Градина винаги е имало някой скитник с Bluetooth колонка, от която звучи Преслава. Разликата е, че това никога не е било културното лице на мястото.

Градина не се е променила днес или вчера. Десетки години се препрограмира от убежище от чалга културата в неин домакин. Това е резултат от поредица човешки решения - на концесионери, собственици, инвеститори и организатори, които неизменно избират по-печелившото пред по-характерното. Вероятно това е най-българският начин да изчезне едно място. Не чрез разрушаване, а чрез постепенното му изглаждане, докато престане да изисква каквото и да било усилие от публиката си.

Градина не се е появила като фестивална площадка, а като пясъчна кариера, която после се превръща в овощни и зеленчукови градини. Чак след това идват палатките и караваните. Не сцените, не фестивалите, защото там първо се е живяло, а после се е появила културата. Официалната история на къмпинга разказва как още в началото той е място за бохеми и свободолюбиви хора. Не защото някой някъде в някакъв маркетингов отдел го е решил. А защото живи хора са започнали да обитават мястото. Културата не пристига с инвестиция, а се натрупва с човешко присъствие.

Тази година за пръв път на Градина повече хора дойдоха за няколко часа, отколкото останаха за цяло лято. А едно място никога не започва да означава нещо за една вечер. То започва да означава нещо, когато в него са живели хора, създавали са приятелства, отглеждали са децата си, влюбвали са се, разделяли са се (в рамките на няколко дни) и са превърнали един къмпинг в общност. Не са създали тази култура само в баровете и по сцените, а между палатките и караваните, където цяло лято я повърнеш от препиване, я от стомашен вирус. И това е най-трудното за обяснение на човек, който никога не е живял на къмпинг. Там животът не се организира около това кой диджей къде „пуска“, просто е ясно кой къде се намира. Животът се организира около това кой е сложил кафето, кой има газов котлон, когато твоят се прецака, чия палатка е паднала от вятъра, кой на кого е изневерил и къде се крие, кое куче пак е избягало, кой свири на китара и вие като ранен до три през нощта, кой има много лед и кой ще ти помогне да запалиш колата сутринта, докато от нея дебнеш къде се крие този, който е изневерил. Най-хубавите неща, които се случват на къмпинг, никога не влизат в програмата му.

Никога не съм преживявала цяло лято на Градина. Не съм била част от легендарните години на Bash Bar. Не съм човекът, който ще ви разкаже как е било през 2000 и 2010 година. Това е цяла автономна територия, която принадлежи на други хора и предхожда „програмата“. Но това не означава, че не виждам какво се случва с едно място, чиято културна биография е много по-дълга от моята лична памет. Всяко лято продължавам да ходя на Градина с наивното и упорито убеждение, че отново ще я видя такава, каквато ѝ отива.

Градина вече не произвежда собствена култура, която непринудено се появява около хората, които прекарват летата си там, а просто внася най-печелившата, отказвайки се от собствения си културен суверенитет.

А всеки собственик на бар, клуб и каквато и да е сцена там всеки ден решава какво да легитимира, какво ще превърне в нормалност и какви хора ще възпитава.

В България не губим културните си пространства шумно, а просто ги правим все по-разбираеми, докато един ден престанат да имат нужда от обяснение. А място, което вече не изисква нищо от човека, който влиза в него, много трудно може да му даде нещо в замяна.

Не е просто багерът. В България сякаш никога не можем да понесем съществуването на място, което не е за всички.